Като деца, всеки един човек  е бил нараняван от възрастните по един или друг начин в различни ситуации, съзнателно или не.  Средата, събитията и значимите възрастни са оставили отпечатък върху нас. Нашето вътрешно дете е съхранило тези спомени макар да ни се струва, че това не е така.

Не е задължително да сте преживяли най-тежките травматични събития - физическо или сексуално посегателство, смъртта на някого или изоставане. Травма може да се създаде и от усещане за пренебрегване, отхвърляне, критика, унижение от страна на родителите или на възрастни, когато сме имали нужда да бъдем защитени, закриляни и разбрани.  Всички ситуации, в които не сме чувствали любов и подкрепа.

До 6 г. възраст умът функционира на по-бавни Тета вълни, което го прави много възприемчив и попиващ всичко. Ето защо до този период сме много силно повлияни от всички събития около нас.

В тази възраст взимаме решения и изграждаме стратегии -

 как да оцелеем, как да се справим със заобикалящата ни среда, така че да бъдем харесвани и обичани от семейството и околните.

По–късните ни преживявания укрепват тези вярвания. И така като пораснали вече възрастни, имаме изградени определени “сценарии” за това, как трябва да действам за да сме харесвани и одобрени. Тези незрели схващания носим със себе си през целия си живот. Често пъти оставаме застинали в травмата, без значение на колко години сме.

Всеки път при екстремна ситуация се задвижва онзи модел – “сценарии”, който сме изградили като малки, когато е било необходимо да оцеляваме.

До психиката достига тревожен сигнал, тя мобилизира всички сили за да се справи. Начинът по който го прави не се изгражда в момента, той съществува много от преди това.

Това е като компютърна програма – когато избереш определена функция, тя не се създава в момента, тя е инсталирана много преди вие да задействате бутона.

Не можем да променим сценария ако само говорим за него, или като го осъзнаваме. Той е изграден за да ни пази /макар и вече да не ни служи/, затова е толкова трудно да се откажем и освободим от него.

Освобождаването от тези стари сценарии е възможно, като дадем живот на вътрешното си дете.

За да го направим, е добре да опитаме да живеем с неговите качества – игривост, радост, чувствителност, невинност, да се учудваш и удивяваш съвсем естествено на живота. Контактувайте с вътрешното си дете, говорете си, милвайте го, признавайте го, обръщайте му внимание, чувайте го от какво има нужда. Смейте се с него, тичайте, скачайте когато му се прави това, радвайте се, позволете му да плаче, когато има нужда.

Всичко това ще ни доближи много повече да автентичния Аз.

Трябва да знаем, че това не е онази инфантилна част, която се проявява при някои индивиди. Концепцията е тотално различна.

Обществото и ситуациите изтръгват детството от нас. Нашето вътрешно дете умира с бавна смърт всеки ден, когато израстваме като възрастни. Вместо да признава, обществото отхвърля и пренебрегва, дори отрича детските ни аспекти. Малко по малко се превръщаме в едни стереотипи от команди, с много бутони, без да си даваме сметка, че някъде по пътя сме загубили автентичността си.

Автентичният Аз – това е нашето вътрешно дете.

Мислите ли, че можете да сте щастлив възрастен докато там вътре във вас носите едно нараненото вътрешно дете, на което не му е позволено да извади чувствата си и да плаче, играе, смее.

 Мислите ли, че е възможно и да се свържете с друг възрастен?  Да създадете стабилни отношения, когато част от вас стои в болката и гнева и на несъзнавано ниво се преживява като не достатъчно обичан от родителите си. Това несъзнавано веднага се пренася в отношенията с другите и малко по малко връзките започват да страдат.

Като възрастен вие вероятно си мислите, че сте преодолели тези преживявания от детството и всичко е зад гърба ви. Но истината е, че емоционалният багаж не може да бъде изхвърлен и забравен. Той трябва да бъде изваден от чекмеджето и да бъде приет, признат, да му се обърне внимание, да се работи върху него, чак тогава ще може да го пуснете напълно. Важно е да се спомене, че медитацията помага изключително много за това. 

Истината е - животът ни се контролира подсъзнателно от преживяванията на вътрешното дете, в зависимост от историята.

Нищо чудно, че взаимоотношения се разпадат или имате трудност в работата, това е напълно естествено, тъй като точно като едно 5г. дете не говорим за своите чувства, защото  несъзнавано се страхуваме да не попаднем в онази ситуация от преди години, когато сме били малки.

Много често несъзнавано влизаме в сходни ситуации, които ни карат да изпитваме чувството, което ни е тревожило като малки, защото това ни е познато. Имаме изградена схема за справяне. Дори понякога страдаме, но тази болка като че е позната и ние се чувстваме уютно там. Свикнали сме с нея.

Може да не ни харесва, но тя ни държи свързани с модела. Това има връзка и с хомеостазата – когато повтаряме нещо много пъти, то става естествено за нас и ние живеем добре там, мака и да не сме щастливи. За да разчупим хомеостазата, трябва да преминем през болката и да сме готови да направим нещо различно.

Ето защо е необходимо да бъдем по-разбиращи, приемащи и да обичаме себе си като деца и да си позволяваме да живеем с качествата не дете. Това ще помогне на нашето вътрешно дете да се почувства достатъчно сигурно и спокойно, така малко по-малко моделът ще се разчупи и това ще ни помогне да преминем в света на възрастните с лекота - по детски щастливи и радостни в същото време уверени и с ясни граници.